Емоцията още ме държи. То дори по-скоро вече е едно успокояване на духа. Това е едно последствие още от моето детство в България, от хората, които вярваха в мен. Не ни бяха възможност на всички да бъдем на самия партер, ние бяхме горе на балконите на самата церемония. Аз не бях предвиден за червения килим, но по стечение на обстоятелствата се случи. Всеки, който минава на червения килим, има свой адютант. Една жена ми каза, че съм в грешната редица и по грешка минах по червения килим. Зарадвах се, че ще мога да дам интервю на българска телевизия. Това каза Димитър Маринов - първият българин, спечелил "Оскар", в сутрешния блок на Би Ти Ви.
Носих една брошка на осиновителката ми, тя искаше аз да съм облечен в черен костюм. Родната ми майка смяташе, че черен костюм е на траур, затова сменихме костюма с цвят екрю. В Лос Анджелис имах свободен ден, обиколих всички магазини за винтидж дрехи, исках черен кадифен костюм. И всъщност бях с костюм от 60-те години, който е обличан само 2 пъти, разказва Димитър Маринов.
Спонтанно решение в последния момент беше да взема българското знаме. Имах една значка, българска, мислех нея да закача на ревера си и го споделих със съпругата си. Жена ми е американка. Оставих значката, за да не изглежда прекалено претенциозно. В деня на церемонията си сложих знамето в джоба, но честно казано не бях готов. После си казах: "Защо не се възгордея?". Не го показах на никой преди обявяването на наградата. На самата сцена минах отзад, след това извадих знамето от вътрешния си джоб, нещо вътре в мен се преобърна. Бях горд, че България стъпи на тази голяма сцена, сподели Димитър Маринов.
Джулия Робъртс изглежда такава, каквато я помня на 16 години. Аз държах "Оскара", стоях отзад все още. Виго Мортенсен направи коментар за българското флагче. Той посочи флагчето и каза "Вярвам, че твоята държава ще бъде горда". Той си беше залепил лепенка на датски футболен отбор от вътрешната страна на сакото и каза, че би показал лепенката, ако вземе "Оскар", разказа той.
В САЩ всеки може да каже това, което пожелае, и никой няма да го критикува. По принцип не чета статии. Благодарен съм на съдбата за всичко, което ми се е случило. Всичко това в момента ми се случва, защото съм имал такъв живот. Страданието е вид двигател, то трябва да се превърне в преживяване. Дори в страданието има огромно чувство за любов. Да, имало е ревове, да се чувстваш самотен, непризнат, но никога не съм губил вярата си, каза Димитър Маринов.
Аз знаех, че съм осиновен. Наричах родната си майка "беба", а осиновителката ми "мамо". Лиспваше ми да казвам на някого "татко". Моят роден баща го срещнах един-единствен път в Русе, през април 1986 година. Отидох в апартамента му, говорихме 10 минути, дадох му адреса си и телефона си, а той никога повече не ми се обади. Всяко едно момче има нужда от баща, винаги ми е липсвала в живота мъжката фигура, сподели Маринов.
Единственият ми роднина в България е вуйчо ми, който е в Русе, и племенничките ми. За другите си роднини не желая да разговарям. Аз бях в танковата бригада в Карлово, бях много слаб - 42 кг, физически не бях готов. Имаше тормоз, но той беше фатален за мен, защото имах слаби дробове, на моменти губех съзнание, но винаги го обръщах на майтап. Имах един много сериозен разпит, който наистина ме изплаши. С мой приятел, с който лежахме с болницата, дойдохме в София. Двамата изпихме по няколко водки и решихме да тръгнем с влак - скрихме се под седалките във вагоните - на 9 септември стана това, защото знаехме, че тогава никой няма да работи и да ни търси. Влакът беше празен, на "Калотина" чухме сръбските граничари. Първо те откриха Валери, след това ме извадиха и мен. Следователят се опита да ме убеди, че Валери ме е издал. Хвърлиха ни в едни тъмни килии, бяхме много разстроени. Вкараха ни в ДС, където изкарахме близо 40 дни, разказва Димитър Маринов.
Осъдиха ни на военен съд - на мен ми дадоха 3 години и половина. Вкараха ни в Централен затвор, където пък ни объркаха документите. Там имаше един старшина - много лош човек. Учеха ме как да набивам дървени секции, а аз бях слабичък, не можех да работя такива неща. Старшината ме хвана на мерник, счупи ми пръстите с един чук, разказа Маринов.
Невена Коканова и Доротея Тончева ме откриха като актьор. Тя ми каза, че трябва да си сменя професията. Крикор Азарян и Тодор Колев са моите учители. Единствено Андрей Баташов знаеше, че ще бягам в Щатите. Имах 112 долара в джоба и самолетен билет за Сан Диего. Наложи ми се да остана на улицата, имаше една разбита сграда и бивша фабрика за кафе. Там си намерих стар офис в диван, където останах 2 дни. На третия ден дойде eкип на NBC, искаха ми интервю, защото се оказа, че съм първият музикант, който свири на живо там. Видяло ме е едно семейство по телевизията, те ме поканиха на обяд и искаха да ми помогнат, споделя той.