Рейтингът на българския парламент достигна критичното ниво от 8%, отчете Алфа рисърч. Осем процента!
Само за три месеца доверието към Народното събрание е паднало с още четири на сто по данните на социологическата агенция.

Проблемът е, че подобни статистики вече трудно предизвикват трус, гняв, скандал, протест, тъй като проблемът с ниското одобрение на законодателната институция вече се бил превърнал в „традиционен“ според традиционните тълкувания.

Именно на примирението, намерило израз в снизходителната опаковка „традиционно ниско доверие“, трябва решително да се сложи край.

Не може парламент, чийто рейтинг е на няколко процента от абсолютното дъно да продължава да гласува закони, да ратифицира споразумения, да решава съдбата на цели браншове, да определя бъдещето на всеки един български гражданин, да сменя рамки на инвестиционни проекти за милиарди когато и както дойде, да създава пълен хаос в съдебната практика заради лобистки интереси и заради липса на правна грамотност, да получава пари за съветници, но да не иска съвети от никого. Изброяването може да продължи.

През декември една от най-суровите присъди за качеството на приеманите закони дойде от Огнян Герджиков – професор по търговско право, председател на 39-то Народно събрание, бивш служебен премиер и не на последно място – юрист с призната висока компетентност. Проф. Герджиков заяви, че Консултативният съвет от юристи, създаден за да консултира народните избраници, трябва да се разпусне, защото никой не го търси. И най-важното – юристите в него не желаят имената им да се свързват с продукцията на Народното събрание.

Да добавя, че проф. Герджиков е принципен, пунктуален, човек, който няма навика да се изхвърля с празни приказки. Ако повечето хора не разбират тънкостите на правото, за да преценят сами какво гласуват избраниците му, това трябва да е много точен критерий за случващото се: щом проф. Герджиков остро се дистанцира от приеманите закони, работата е много, много сериозна.

Можем направо да го кажем така: законодателният процес в България бележи регрес. На преден план излиза въпросът чии интереси защитават народните избраници – на партията, на лидера, на нечия силна лобистка група или на обществото, за което всъщност са били избрани. Последното би трябвало да бъде гарантирано от процедурата за обществено обсъждане, където да бъдат представени и съобразени всички гледни точки преди проектът да поеме към комисии и пленарна зала. Вместо това практиката да се промушват разни поправчици между двете четения или в преходни и заключителни разпоредби доби небивал разцвет.
Съдебната система изпада във все по-голям ступор, хаосът расте.

Качеството на дебата също прогресивно запада. Липсва елементарна интрига относно позициите и предложенията, всичко е предварително ясно, клиширано и ретро. Реториката е лишена и от съдържание, и от естетика, и от въображение.
Единствено острият опозиционен тон на левицата спасява парламента от пълната му маргинализация.

Президентските вета са предварително обречени. Дотук е уважено едно единствено (върху поправките в закона за приватизацията в края на юли), като управляващите и за него си приписаха заслугата.

Крайно спорната поправка за гражданска конфискация без съдебна присъда мина по експресна писта и след дебат, който може да се нарече „маркиращ“ - няма и половин час, с изказвания от БСП и вносителя Данаил Кирилов (ГЕРБ) и без нито едно слово от депутати от мнозинството в защита на промяната. Моля, преди да натиснете копчето, поне обяснете на българските граждани защо.

Има и друг важен въпрос, по който най-после трябва да се разберем. Кой носи отговорност за селекцията в листите?
„Вие си ги избрахте“ е нахална реплика, която граничи с цинизъм. Независимо дали изборите са пропорционални, мажоритарни, по немски образец, пропорционални с преференции е така нататък, пълната отговорност за подбора на кадрите си носят партиите.
Как се селектира политически елит е изследвана тема в стотици дебели книги и всички посочват, че партиите са тези, които отглеждат и селектират кадрите си по определени критерии – образование, убеждения, кариера, ако щете – морал.

В сегашния парламент дори правната комисия не е попълнена само с юристи. Закони могат да се правят с популизъм, но няма да работят.

Осемте процента доверие в Народното събрание би трябвало да са сигнал към всички присъстващи в парламента формации. Посланието е ясно и то трябва да бъде политически разчетено: в момента нямате достатъчно легитимност.!

Политиката, драги депутати, не е само пиар, цветя, натискане на копчето, служебни воаяжи, представителни събития, беседи в приемни и присъствие на тържества. В най-голяма степен всичко това важи за ръководството на Народното събрание.

Преди време в разяснителен пост в социалните мрежи, който може да се интерпретира като антипрезидентски, председателят на парламента Цвета Караянчева напомни, че властта на държавния глава била „церемониална“. Понятието е твърде спорно, тъй като президентът има достатъчно функции, с които стопира пълния произвол. В противен случай едва ли кампанията срещу него щеше да бъде толкова мащабна и яростна. Но по-важното в случая е друго: припомнянето, че България е парламентарна република.

Тоест, с днешна дата можем да кажем България се управлява от парламент с критичните осем процента доверие!

Знанието колко е важна парламентарната институция в България имаше повече тежест дори през 90-те. Знак, че управлението се клати и се задава оставка, бе рейтинг на парламента от порядъка на 13-14 процента (декември 1996) и тогава това логично предизвика скандал! А едва 7-8%, които окончателно го делигитимираха, стигна през февруари 1997 – след щурма на НС, връщането на мандата, шокиращата инфлация, парализата на държавата.
Доверието към българското Народно събрание е традиционно нисък, но под 10% пада в изключителни, извънредни събития.

Впрочем, данните на Алфа рисърч бяха публикувани на 10 януари – дата жалон в българската политика. Това вероятно е случайно съвпадение, но многозначително.
Накратко, уважаеми народни избраници, вече гоните времето на Виденов. Изводите от този факт оставяме на вас.

Коментар на Таня Джоева, Епицентър