През 2030 г. населението на България ще бъде 6.5 милиона души. Това е реалистичната прогноза на Националния статистически институт, има и по-лоша. Числото е част от ужасяваща тенденция за 4.8 млн. българи през 2080 г. Огледайте се край вас – вашият микросвят се състои, например, от съпруг/а, дете, баби, дядовци и двама-трима приятели. Един от тях статистически бавно изчезва. Когато говорим за големи демографски тенденции и отражението им върху малкия човек, знайте, че то буквално значи, че хората край вас, тези, които обичате, стават по-малко.

През 2030 г. икономиката на България няма да е по-цветуща. Реално някои стопански показатели може да са по-добри, но това не значи по-добре живеещи граждани. Нали знаете, в метеорологията термометърът показва едно, обаче "се усеща" друго - по-лошо. Така е и в реалния живот. Въпросът не опира само до народопсихология.

Касае конкурентната икономика

в отворения свят – според прогнозите на почти всички аналитични агенции нашият икономически ръст в следващите петнадесетина години ще е 1.2-1.3%. Темпът в никакъв случай няма да ни приближи до развитите държави. През 2030 г., ако не по-назад, ще сме точно на същото положение спрямо тях.

Демографията и икономиката са най-важните фактори за развитие на едно общество, въобще за отношенията върху къс земя. Има ли проблеми, демографията е майката им, икономиката – бащата. Преплетени, те означават едно -

надеждата мнозинството българи да живеят по-добре у нас е утопия

Няма смисъл да се разсъждава върху задълбочаващите се дисбаланси – териториални, социални (работещи спрямо пенсионери), етнически и т.н. По-интересно е друго – всички знаем (умните глави ни го казват по телевизора, а ние го повтаряме), че образованието е ключ за преодоляване на бедите; чрез знание и квалификация ще пригодим трудовите ресурси към пазара, ще интегрираме изключените. Ще станем по-конкурентни. Хайде обаче да помислим –

кой луд, притежаващ знание и квалификация, ще остане

да ги упражнява в България? Как, без да догоним развитите? Какъвто и консервативен завой да прави днес светът, стени вече няма, хората се движат свободно, "качественият материал" не може да бъде задържан. През 2030 г. тук няма да живеят по-способни хора.

Европейският съюз днес изживява криза. Ще се разпадне ли, преоснове, подобри, или ще си е все в такова състояние - никой не знае. Но има ли България сценарий, в който се развива без или при променен Европейски съюз? На мнозина въпросът може да се стори кощунствен, но е породен от реалността. Отговорът му е отрицателен. Шенген и еврозоната все така са нашите външнополитически цели, акумулиращи целия ресурс. 2030 г. е близо, а опитът е всестранен – трябва да разсъждаваме за хипотези, при които Брюксел се оказва в ролята на някогашна Москва.

България се е измъквала от далеч по-големи кризи. Но винаги го е правила, притежавайки общ дух, с идеал, ентусиазиращ хората, каращ ги да вярват, дори да е мит. Първо бе обединението на землището, после развитият социализъм, установяването на демокрацията и пазарната икономика след това. Дори членството в ЕС мобилизира енергия. Сега обаче

няма дух, няма обща цел,

а това е част от интелектуалната криза, включително сред литература, музика и другите изкуства. Бъдещето на общността, духа и интелекта? Всеки мислещ човек ги гледа със свито сърце.

През 2030 г., пак според аналитичните прогнози, Турция ще е пета икономика в света. Населението ѝ ще достигне 100 милиона души. Историята не сочи светло бъдеще на народите, живеещи край такъв наедряващ побратим. Темата за намесата на Турция в политическия ни живот е винаги актуална. Но каква ли би била тази намеса през 2030 г.? А какви биха били руски, американски и всякакви намеси при все по-деградираща демографски и икономически държава? Такава държава няма как да излъчи силни институции. Но темата касае и гражданското общество – то ще е още по-зависимо от външни влияния, много повече от днес.

На този фон, при тези съвсем реални лоши прогнози и рискове, правителството на България видя през 2030 г. домакинство на световно първенство по футбол у нас - заедно със Сърбия, Румъния и Гърция. И все повече го извежда като приоритет. "Това е един политически акт, с който ясно заявяваме, че тези държави искат да направят Балканите едно добро място за живеене", каза наскоро спортният министър Красен Кралев. Моля?! Това ли ви е "политическия акт" за добро живеене? Аз искам да знам какво правим за страшните перспективи пред България, да говорим поне. И въобще не ми пука ще получим ли футболен мондиал. Щом Борисов и Кралев са си въобразили, че можем да сме домакини, добре – нека се надяват. Но

къде е другият разговор, важният?

Поглеждаме ли въобще за България през 2030-а, 40-а, 50-а? Не е далеч, касае днешните ни деца.

Конкретният голям проблем с футболната кандидатура не е, че се впускаме в безсмислено начинание. Той е в наистина политическия избор, който правят управляващите. Утре Борисов може да падне, страната ни да не подаде кандидатура пред ФИФА, всичко да се окаже кьорфишек - но вижте ги само; управляващите не разсъждават за страшните перспективи пред България, не личи да са стреснати дори; занимават се с алабализми. За протокола – домакин на световни финали е била Чили, на европейски – Украйна, на "Копа Америка" (латиноамериканския вариант на европейското) – Боливия, Колумбия, Уругвай. Е, и? Кое е важно за народите им - че са организирали спортни форуми или че от десетилетия ги затискат огромни политически и икономически проблеми.

При липсата на спортни аргументи желанието на лидерите на четирите държави за световно първенство е пълна мистификация. Може би целят някаква политически енергия или по кейнсиански да стимулират икономиката при увеличаващите се сигнали за криза (ще се строят стадиони и инфраструктура).

В балкански вариант това означава кражби

В български - много кражби. Но колкото и да се граби, по-големият проблем остава тоталната липса на политически интерес към базовите настоящи и бъдещи беди на страната. Като цяло обществото също не показва желание за дискусия, което означава или интелектуален дефицит, или примирение, или и двете.

Винаги има хора, които къде поради страх, къде по други подбуди, отричат черните прогнози. Чувам ги и в момента – "Каква е тая апокалиптика, България няма да изчезне, и други общества преживяват криза". Но не аз измислям черното, споменах най-официални прогнози. И не твърдя, че България ще изчезне. Казвам, че страната ни е тежко болна, не търси лекарство, ще боледува още повече. А успокоенията звучат от рода на: "Не берете грижи, и други боледуват тежко!". Казвам също, че кандидатура на Българя за световно първенство по футбол е като покана за ритане на топка върху гробище. Пак не съм краен – и край гробищата има живот, хора се лутат там; или оплакват, или мародерстват, ако някой остави храна за помен.

Автор: Диян Божидаров

Източник: вестник "Сега"