Между 25 и 35 милиона кюрди живеят в планинския район край границите на Турция, Ирак, Сирия, Иран и Армения. Те представляват четвъртата по големина етническа група в Близкия изток, но никога не са имали национална държава.
Кои са кюрдите - припомня Би Би Си в следващия анализ.
Кюрдите са едни от най-ранните обитатели на Месопотамия, населяващи платото между Югоизточна Турция, Североизточна Сирия, Северен Ирак, Северозападен Ирак и Югозападна Армения. Днес те формират общност, обединена от расата, културата и езика, въпреки че нямат общ диалект. Поклонници са също така на различни вероизповедания и религии, макар че в по-голямата си част са мюсюлмани-сунити.
Защо нямат държава?
В началото на 20-ти век много кюрди се замислят за създаването на своя държава, наричана често от тях Кюрдистан. След Първата световна война и падането на Османската империя, победените западни съюзници предвиждат създаването на кюрдска държава в Севърския договор от 1920 година (мирен договор, подписан между държавите победителки в Първата световна война и Османската империя, който е част от Версайската система от договори).
Надеждите потъват три години по-късно с Договора от Лозана, който определя границите на съвременна Турция, не предвиждал кюрдска държава и оставя кюрдите със статут на малцинство в съответните им страни. През следващите 80 години всеки опит на кюрдите за създаването на независима тяхна държава бива брутално отхвърлян.
Защо кюрдите бяха начело на войната срещу Ислямската държава?
В средата на 2013 година, джихадиската организация Ислямска държава насочва вниманието си към три кюрдски анклава, които граничат с територия под техен контрол в Северна Сирия. Започват многократни атаки, които до средата на 2014 г. са отблъснати от Отрядите за защита на народа - въоръженото крило на сирийската кюрдска Партия на демократичния съюз.
Военното настъпване на Ислямската държава в Северен Ирак през юни 2014 година въвлече кюрдите във военните действия. Правителството на автономната област Кюрдистан в Ирак изпраща въоръжените сили Пешмерга в районите, изоставени от иракската армия. През август 2014 г. джихадистите започват изненадваща офанзива и Пешмерга се оттеглят от няколко области. Падат редица градове, населени с религиозни малцинства, по-специално Синджар, където бойци от ИД убиват и пленяват хиляди язиди.
В отговор Мултинационалната коалиция, ръководена от САЩ, започва въздушни удари в Северен Ирак и изпраща военни съветници да помогнат на Пешмерга. На помощ пристигат и отрядите за защита на хората и Кюрдската работническа партия, която се бори за кюрдска автономия в Турция от три десетилетия и притежава бази в Ирак.
През септември 2014 година, Ислямската държава организира покушение срещу анклава около северния сирийски град Кобане, населен с кюрди, принуждавайки десетки хиляди хора да избягат през близката турска граница. Въпреки близостта на събитията, Турция отказва да вземе участие в нападението над анклава или да пусне турските кюрди да се включат.
През януари 2015 година, след взела 1600 жертви битка, кюрдите си връщат контрола си над град Кобане.
Кюрдите воюват заедно с няколко местни арабски милиции под знамето на Сирийските демократични сили и подпомагат ръководените от САЩ коалиционни въздушни удари, оръжия и съветници - след това стабилно изтласкват ИД с десетки хиляди квадратни километри територия в Североизточна Сирия и установяват контрол върху голям участък от границата с Турция.
През октомври 2017 година изтребителите на Сирийските демократични сили превземат фактическата столица на Ислямска държава Ракка, а след това тръгват на югоизток към съседната провинция Дейр ал Зур - последната територия на джихадистите в Сирия.
Последното парче територия, държана от ИД в Сирия - около село Багуз - пада от Сирийските демократични сили през март 2019 г. Те приветстват "пълното премахване" на "халифата" на Ислямската държава, но предупреждават, че джихадистките спящи клетки остават "голяма заплаха".
Сирийските демократични сили са оставени да се справят с хилядите заподозрени бойци от Ислямската държава, заловени през последните две години от битката, както и с десетките хиляди разселени жени и деца, свързани с бойците на джихадиската организация. САЩ, от своя страна, призовава за репатриране на чуждите граждани сред тях, но повечето от собствените им страни отказаха това.
През октомври 2019 г. американските войски се изтеглят от границата с Турция, след като президентът Ердоган заявява, че е напът да започне операция за създаване на 32-километрова дълбока "безопасна зона", чиста от бойци на Отрядите за защита на народа, и да пресели до 2 милиона сирийски бежанци там. Сирийските демократични сили отвръщат, че за тях това е "нож в гърба" от страна на САЩ и предупреждават, че офанзивата може да преобърне поражението на Ислямската държава - борба, която вече не може да бъде приоритет.
Турските войски и съюзническите сирийски бунтовници постигнат стабилни победи през първите няколко дни. В отговор Сирийските демократични сили се обръщат за помощ към сирийското правителство и постигат споразумение за разгръщане на сирийската армия по границата.
Сирийското правителство обещава да си върне контрола върху цяла Сирия.
Защо Турция вижда кюрдите като заплаха?
Съществува дълбока враждебност между турската държава и кюрдите в страната, които представляват между 15% и 20% от населението.
Кюрдите срещат сурово отношение от страна на турските власти в продължение на поколения. В отговор на въстания през 20-те и 30-те години на миналия век много кюрди са преселени, кюрдските имена и костюми са забранени, използването на кюрдския език също става ограничено и дори съществуването на кюрдска етническа идентичност е отречено, а хората биват определяни като „планински турци“.
През 1978 г. Абдула Йоджалан създава Кюрдската работническа партия, която призовава за независима държава в рамките на Турция. Шест години по-късно партията започва въоръжена борба. Оттогава повече от 40 000 души са убити и стотици хиляди разселени.
През 90-те Кюрдската работническа партия се отказа от искането си за независимост, като призова вместо това за по-голяма културна и политическа автономия, но продължава да се бори. През 2013 г. е договорено прекратяване на огъня след провеждане на тайни преговори.
През юли 2015 г. примирието се срива след самоубийствен бомбен атентат. Убити са 33- ма млади активисти в населения предимно с кюрди град Сурук, в близост до границата със Сирия. Кюрдската работническа партия обвинява властите в съучастие и напада турските войници и полицаи. Турското правителство впоследствие започва т.нар. "синхронизирана война срещу тероризма" срещу партията, създадена от Абдула Йоджалан и Ислямската държава.
Няколко хиляди души, включително стотици цивилни, са убити в сблъсъци в Югоизточна Турция.
Турция поддържа военно присъствие в Северна Сирия от август 2016 г., като изпраща войски и танкове през границата, за да подкрепи сирийски бунтовнически офанзиви срещу ИД. Тези сили превземат ключовия граничен град Джараблус и така не допускат ръководената от Отрядa за защита на народа Сирийската демократична партия да завземе цялата територия и да се свърже с кюрдския анклав Африн на запад.
През 2018 г. турските войски и съюзните сирийски бунтовници започват операция за експулсиране на бойци на Отряда за защита на народа в Африн. Десетки цивилни са убити, а други десетки хиляди са разселени.
Турското правителство заявява, че според него Отрядът за защита на народа и сирийската кюрдска Партия на демократичния съюз са произлезли от Кюрдската работническа партия и споделят целта ѝ за отцепване чрез въоръжена борба и че са терористични организации, които трябва да бъдат премахнати.
Какво искат сирийските кюрди?
Кюрдите представляват между 7% и 10% от населението на Сирия. Преди да започне въстанието срещу президента Башар ал Асад през 2011 г., повечето са живели в градовете Дамаск и Алепо, както и в три несъседни области около Кобане, Африн и североизточния град Камишли.
Кюрдите в Сирия отдавна са потиснати и им се отказват основни права. На около 300 000 е отказано гражданство през 60-те години на миналия век, а кюрдска земя е конфискувана и преразпределена за арабите, в опит да се "арабизират" кюрдските региони.
Когато въстанието се превръща в гражданска война, основните кюрдски партии публично избягват да вземат страна. В средата на 2012 г. правителствените сили се оттеглят, за да се концентрират върху борбата с бунтовниците другаде, а кюрдските групи поемат контрола след тях.
През януари 2014 г. кюрдските партии - включително доминиращата Партия на демократичния съюз - обявяват създаването на „автономни администрации" в трите „кантона" - Африн, Кобане и Джазира.
През март 2016 г. партиите обявяват създаването на "федерална система", която включва главно арабски и туркменски райони, превзети от Ислямската държава. Декларацията бива отхвърлена от сирийското правителство, сирийската опозиция, Турция и САЩ.
Сирийската кюрдска Партия на демократичния съюз заявява, че не се стреми към независимост, но настоява, че всяко политическо разрешение за прекратяване на конфликта в Сирия трябва да включва правни гаранции за правата на кюрдите и признаване на кюрдската автономия.
Президентът Асад обещава да възвърне „всеки сантиметър“ от сирийската територия, независимо дали чрез преговори или военна сила. Правителството му отхвърля кюрдските искания за автономия, като заявява, че "никой в Сирия не приема разговори за независими субекти или федерализъм".
Ще получат ли кюрдите в Ирак независимост?
Кюрдите съставляват приблизително 15% до 20% от населението на Ирак. Те исторически са се ползвали с повече национални права от кюрдите, живеещи в съседни държави, но и са били изправени пред брутални репресии.
През 1946 г. Мустафа Барзани сформира Кюрдската демократична партия, за да се бори за автономия в Ирак. Но едва през 1961 г. той започва пълна въоръжена борба.
В края на 70-те години правителството започва да заселва араби в районите с кюрдско население, особено около богатия на петрол град Киркук, и насилствено да преселва кюрди.
Тази политика се засилва през 80-те години по време на Иранско-иракската война, в която кюрдите подкрепят Ислямската република. През 1988 г. Саддам Хюсеин отключва кампания за отмъщение на кюрдите, която включва химическата атака срещу Халабджа.
Когато Ирак пада във войната в Персийския залив през 1991 година, синът на Барзани Масуд и Джалал Талабани от съперничещия Патриотичен съюз на Кюрдистан повеждат кюрдски бунт. Неговото насилствено потискане подтиква САЩ и техните съюзници да наложат зона за полети на север, което ще позволи на кюрдите да се насладят на самоуправление. Кюрдската демократическа партия и Патриотическият съюз на Кюрдистан се съгласяват да споделят властта, но напрежението се увеличава и между 1994 г. избухва четиригодишна война между тях.
Партиите, които си сътрудничат с ръководената от САЩ инвазия през 2003 г., свалят Саддам и управляват в коалиция в Регионалното правителство на Кюрдистан, създадено две години по-късно за администриране на провинциите Дохук, Ирбил и Сулеймания.
Масуд Барзани бива назначен за президент на региона, а Джалал Талабани става първият неарабски глава на Ирак.
През септември 2017 г. се провежда референдум за независимост както в района на Кюрдистан, така и в спорните области, иззети от Пешмерга през 2014 г., включително в Киркук. Гласуването е против иракското централно правителство, за което се настоява, че е незаконно.
Повече от 90% от 3,3 милиона гласували подкрепят отцепването. Представители на Регионалното правителство на Кюрдистан заявяват, че резултатът им дава мандат да започнат преговори с Багдад, но премиерът на Ирак Хайдер ал Абади поисква той да бъде отменен.
През следващия месец иракските проправителствени сили възстановяват спорната територия, държана от кюрдите. Загубата на Киркук и нейните приходи от петрол са основен удар върху кюрдските стремежи към собствената им държава.
Барзани отстъпва като президент на региона на Кюрдистан, но разногласията между основните партии водят дотам, че постът остава празен до юни 2019 г., когато бива наследен от племенника му Нечирван.