Хайде да се преброим!
Две крачки пред строя, ако обичате.

Гошо - тук!

Иван - тук!

Пешо - тук!

Всички сме тук освен геройски загиналите. Или недотам геройски загиналите.

Всички сме тук и се броим всеки път, когато някой си отиде.

И бройката все излиза. Все сме достатъчно.

Достатъчно, за да продължим да се правим, че сме смислени, че сме умни, че държим света в свои ръце и че сме отговорни, зрели, смислени...

Хайде да се преброим.

А после да произнесем реч за загиналите. Па да си ръкопляскаме, защото речта е силна, яка, показва ни и нас в добра светлина.

Знаете ли, преди време си отиде поетът Христо Фотев. Онзи велик бургаски поет, написал стихове, които всички познаваме:

"Господи, колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави..."

А знаете ли, че поетът Христо Фотев - същият този велик български поет - си отиде, осъден за неплатен телефон от БТК?

Или това, викате, е друга тема? Тя не касае стиховете и освен това не ни касае нас по никакъв начин?

А помните ли големия пианист Васил Пармаков? Изключително талантлив музикант и писател.

Ето ви един негов статус:

"Лакеи сте вие, музикантите. Кочияши. Камериери. Прислуга. Марш бързо на масата на слугите. Кокалче ви подхвърлят. Коричка хлебец. С костилки ви замерят. С огризки. Търпиш, братко. Усмихваш се..."

Помните ли певеца Борис Годжунов?

Той вземаше пенсия от 220 лева и почина малко след като държавата от срам му даде пенсия "за особени заслуги". Същата, която - пак според същата държава - не заслужаваше например Маргарита Хранова?

Знаете ли, мога до утре да ви разказвам за хора, които са ни формирали. И които умряха в мизерия. Или пък - напълно забравени от нас.

Пиша този текст, защото вчера, като в някаква пиеса на абсурда, се простихме с журналиста Милен Цветков.

И изведнъж с удивление констатирахме, че Милен е наша пътеводна светлина. Че всички стоим зад него и че го обичаме.

Да де, ама обичахме ли го?

Седя и гледам Нова телевизия.

По Нова телевизия, в сутрешния блок говорят за Милен. За това колко голям новатор е, за това какво е направил и каква следа е оставил.

А бе, мамка му, само аз ли виждам едно гротескно предаване, в което телевизията, която свали от екран Милен, въпреки че той бе едно от най-емблематичните ѝ лица, днес изведнъж му се обяснява в любов.

Постмортем.

Гледам колко хора пишат добри думи за него.

А кой от тези "добри хора", мама му стара, се сети за Милен в последните години?

Някой обади ли му се, някой взе ли го, за да прави това, в което е най-добър - да прави своята си особена журналистика, търсейки гласа на обикновения, смачкан от живота човек?

Знаете ли...

Живеем в страната на мъртвите герои.

Ние сме готови да обикнем всеки, стига да не е жив. Защото, докато е жив, никой не може да бъде наш герой.

Живеем в страна, в която сме силни в епитафиите. В надгробните слова.

А обричаме смислените, ценни и неподкупни хора на смърт. На забрава.

Ние сме страната на вечерните проверки.

Излизаме на плаца и се броим. После дръпваме една реч, спускаме знамето и с прегракнал от некачествен алкохол и пеене на чалга гласове изпяваме химна.

Ние сме страната на мъртвите герои.

Хайде да се преброим.

Милен вече го няма.

Свободният телевизионен ефир също отдавна е спомен.

В телевизиите ходят само 10 политици, от които ми се повръща.

Гражданското общество е сведено до няколко до болка втръснали НПО артисти, а изкуството - то е сведено до Тита, Гери Никол, Луна, Вуна, Куна, Пена и АзисТ.

Всичко това е така.

Но къде бяхме ние?

Къде бяхме, докато губехме един по един героите си, на които дори не позволихме да са герои?

Кой ще е следващият? И каква ли прекрасна реч ще напишем за погребението му?

Пиша това и се сещам за един колега - пианиста Михаил Славов (Милчо) - леденда в музикалните среди.

Човек, който бе направил интеграли на Моцарт, Бетовен, Брамс, Шуман.

Умря без ток, без никакви средства, а най-голямата му мъка, казваха, била, че няма пиано, на което да свири. Пускали го чат-пат в Музикалната академия, защото без средства и ток издържал, но без музика - не.

Знаете ли, че в момента, в който Милчо си отиде, прочетох за него толкова статуси, че ако половината от написалите статусите му бяха подали ръка, сигурно сега нямаше да пиша поредния in memorиаm...

Хайде да се преброим.

Повечето така или иначе сме тук.

И много ни бива да пишем надгробни слова.

Ще напишем нещо за Милен и с това ще изпълним своя граждански дълг.

Питате кои са убийците на Милен ли?

Аз, противно на мнозина, днес няма да посоча дрогирания младеж.

Защото убийците на всичките ни герои сме ние.

Ние, които не ценим читавите хора.

Ние, които не отдаваме дължимото на тези, които го заслужават.

Хайде да се преброим.

Пешо - тук!

Гошо - тук!

Странно... толкова много хора... а толкова малко смисъл...

Коментар на Венци Мицов, offnews.bg