Рецесията е съществена част от бизнес цикъла. Наред с други неща, тя стопира слабите бизнеси и преразпределя капитала и труда за по-добро ползване. Тя е болезнена, но необходима и завършва както започва – като функция на здравата икономика.

Депресиите не са икономически събития; те са резултат от екзогенни сили като войни или болести. Депресиите са страничен продукт от свирепото унищожение на тези външни сили, които не само нарушават, но и разрушават огромни части от човечеството и благоприличието, заедно с икономиката. Следователно въпросът дали сега сме в депресия или рецесия не е академичен, а един от най-важните въпроси, пред който е изправено човечеството. Ние ще се възстановим от рецесията. Ще се възстановим и от депресията, но това ще отнеме много повече време и ще включва много повече болка.
Депресиите са икономически събития, които не са създадени от икономически сили. Следователно измерването на дълбочината на депресията само чрез икономически мерки е недостатъчно. Мярката на депресията е степента, с която тя разрушава надеждите и мечтите на едно поколение, правейки това, което му се е струвало невъобразимо далечно, и довеждайки успешни хора до немотия. Подобно на много неща, лицето на депресията лесно се разпознава, дори ако е трудно да се определи количествено. Освен всичко друго, ако например една икономика се свие с 30%, възстановяването от това, да речем, с 4-процентов растеж не би било триумф, а потвърждение, че започваме да излизаме от депресията.
Съединените щати излязоха от последната си депресия през Втората световна война, така че мина почти век преди да преживеят отново такава, а тази, която преживяха, възникна от война и беше решена от война. Първата световна война създаде масивна депресия в по-голямата част от Европа. Германия беше особено ожесточена от Версайския договор, а Великобритания, Русия и Полша също бяха опустошени по различни начини. Причината за депресията беше, че за четири години поне 20 милиона европейци, в по-голямата част от следващото поколение, загинаха. В продължение на четири години икономиката беше насочена към създаването на оръжие и боеприпаси. Шокирани от снарядите войници се прибраха в шокирани страни – промишлен план, за който нямаше значение нищо друго, освен за войната, и благодарностите на техните съграждани. Те не се върнаха към бъдещето, което си бяха представяли, а онези, които не отидоха на война, също бяха със съсипано бъдеще.
Икономистите обичат да сочат периоди през 20-те години, когато икономиката растеше, но спорадичният растеж не прави нищо, което да повлияе на моето определение за депресия. Терминът „изгубено поколение“ се отнася за циничните интелектуалци, появили се през 20-те години, но по-точно описва например войника, който се е надявал да притежава магазин за обувки, но сега се е озовал в страна, в която обувките вече не се купуват, а само се поправят.
Това не беше нищо уникално за никоя държава, освен за САЩ, които се бориха само година и се прибраха в страна, в която можеха да произвеждат военни машини, с мъже, които да ги управляват, и цялата храна, която можете да си представите. В по-голямата си част мечтите им се поддържаха живи известно време. Но постоянството на европейската депресия означаваше, че САЩ не могат да възобновят ролята си на износител. Вместо това за европейците, които имаха работни места с по-ниски заплати, отколкото американците, непродаващи американски продукти в САЩ, отговорът на Вашингтон беше мита върху европейски стоки, което промени структурата на глобалната търговия и добави САЩ към списъка на потърпевшите. Няма да ви занимавам с детайлите на американската депресия. Една от характеристиките на по-старото им поколение беше, че преминавайки през депресията, те видяха Втората световна война като голяма надежда.
Депресиите се превръщат в политическо събитие. Има такива, които се справят добре в такива моменти и искат да запазят депресията. Има и други, твърде богати или бедни, за да знаят, че има депресия. А има и политици, които или се позовават на древна идеология, неподходяща за момента, като се преструват, че знаят какво да правят и смятат, че никой няма да забележи, че това не е така, и някои, които знаят, че в криза хората ще разчитат на онзи, които всъщност се грижи и планира.
Един от тези отишли си политици беше Ленин. Русия беше крайно разбита. На лидерите не им пукаше. Ленин направи и знаеше какво прави. Но малко можеше да се направи за Русия.
В Германия се появи лидер, който призна, че безработицата е в основата на проблема и представи фашизма като решение, заедно с нещо жизненоважно: да има кой да бъде обвинен. Той национализира икономиката, запазвайки бизнеса, и нарочи евреите като злодеи под бурни аплодисменти.
Това са хората, които излизат от депресиите. Успешните са чудовища; достойните не могат да контролират силите, които депресиите отприщват. Новата сделка на Рузвелт помогна на някои, но не промени реалността. Втората световна война предлага най-големия пакет стимули за всички времена. Депресиите раждат отчаяни хора, гладни за всичко – преди всичко за надежда за бъдеще. Хитлер и Ленин бяха един вид водачи; Рузвелт и другите европейски лидери бяха друг вид. В крайна сметка решението не беше намерено от Федералния резерв, а от военните.
Втората световна война не сложи край на депресията, освен в САЩ. Европа отново беше в депресия. Китай и Япония бяха съсипани. Когато бях дете, думите „Произведено в Япония“ предизвикаха смях и очакване за евтини и некачествени стоки. Решението дойде, защото американците се страхуваха от Съветския съюз и създадоха пакети от помощ за съюзниците и правото за продажба на евтини стоки в САЩ. Квалифицираните работници от Евразия бяха или доведени до депресия на поколенията от Съветския съюз, или до възстановяване от американците. Отново депресиите и възможността за война бяха ръка за ръка.
Коронавирусната криза има сходство с войната. Държавата мобилизира хората, без значение от последиците. Работната сила или голяма част от нея бе освободена. Училищата бяха затворени. Повечето от нас изпаднаха в страх. Дори на въпроса как е започнал вирусът се отговаряше с намеци за възмездие. Врагът е смъртта, в случая – вируса. Във война правилото е, че никоя цена не е твърде висока, за да не бъде платена за победа.
Но победата във войната и победата срещу коронавируса са много различни. Това ни кара да се запитаме как трябва да изглежда победата в случая. Вирусът трябва да изчезне самостоятелно или от ваксина. И светът трябва да се върне към това, което беше. Но проблемът на войната и депресията е, че светът не се връща към това, което е бил. Той е много различен и в най-меката си форма кара оцелелите да променят мечтите си – но най-важното те все пак имат такива. Не им се налага да се откажат от правото си да мечтаят.
Така е, ето ги въпросите в момента. Първо, вирусът ще бъде победен или ще изчезне? Ако остане, ще приемем ли постоянното завръщане на новата болест или ще водим война, която ще преобрази света по неизвестни начини? Второ, това като депресията след Първата световна война ли е, глобална криза? Ние, американците, не контролираме реакциите на света на избора, който сме направили и решенията на Канада или Италия биха могли да повлияят на живота ни.
Не мисля, че сме достигнали точката на депресия. Не мисля, че цифрите сочат наличието й и отчаяние все още няма. Но може би част от света е достигнала тази точка и депресията разтваря ноктите си. Спешността от ваксина и вдигане на мерките мисля, че отразява чувството на страх от достигане на преломната точка, но както писах в книгата си за Съединените щати, ние сме уникално изобретателни хора и това в крайна сметка е технически проблем.
Все пак е полезно да се осланяме на миналото. Ако погледнем първата половина на 20-ти век, икономиката беше военнопленник и противно на историите от онова време, не икономическата теория определяше нещата. Но политическите системи взеха решение за цената, която трябва да се плати, а цената беше огромна по отношение на смъртта. Във всичкото това уравнение мрачната реалност е, че решаването му без плащане със смърт ще бъде трудно. /БГНЕС

—————————

Джордж Фридман, “Геополитикал Фючърс”