Възстановяване след една опустошителна буря

28 Май 2019 13:34

Всички сме били тийнейджъри. Някога. Скоро или по-отдавна.

И всички знаем какво означава да си тийнейджър. Някои от нас дори знаят какво е да имаш тийнейджър вкъщи.

Променливи хормони, променливи настроения, променливо време. Ту вали, ту слънце грее. Но ни един ден няма общо с другите.

Така е и в семейството на 13-годишната Радостина, нейния 9-годишен брат Марио и майка им Стефани. Един ден се карат, друг ден се сдобряват и забравят всичко.

Но една ноемврийска вечер в дома им се разразява истинска буря. От емоции, от думи, от тежки обиди.

Радостина иска да отиде на гости у приятелка и да прекара вечерта у тях. Училищна вечер. В приятелка, която живее в другия край на града и чийто родители са в командировка някъде далеч. Приятелка, която според Стефани не влияе никак добре върху Ради.

Стефани съвсем спокойно обяснява на дъщеря си, че тази вечер не може да я пусне да отиде. Утре има важно контролно по математика, а и се притеснява, че двете ще бъдат абсолютно сами. Но Радостина не иска да чуе. Почва да крещи, да се инати, да изстрелва груби думи по адрес на майка си. В един момент удря гръм, нещата ескалират, Радостина изхвърча от вратата и отива при съседите с една единствена мисъл – да направи така че майката ѝ, по един или друг начин, да я пусне да отиде на гости.

„Помогнете ми, тя ме бие.“  

Разстроена, разплакана, гневна, Радостина успява да убеди съседите, че нещо наистина се случва в техния дом. И викат полиция.

Като че ли само миг по-късно Радостина и Марио вече са на задната седалка в полицейската кола. Радостина е постигнала своето – далеч е от майка си. „Победила е“. Но еуфорията бързо я напуска, когато започва да осъзнава какво всъщност се случва. Когато сълзите на Марио не спират да текат, валят като из ведро. Той е уплашен, страх изведнъж обзема и нея. Къде ще отидат сега.

Когато стигат в полицейския участък, Радостина все пак продължава да разказва същата история. Как тя просто е искала да отиде на гости в приятелката си. Как двете просто щели да си приказват и да прекарат малко време заедно. Как просто искала да убеди майка си да я пусне. Как просто почнали да се карат. И как майка ѝ в един момент не издържала.  

Разпитали и Марио. Или поне се опитали. Детето било в пълен шок от случилото се и отказвало да говори. Просто плачело.

Така Радостина и Марио се оказали в Център за настаняване от семеен тип. Радостина получила своето – вече била далеч от майка си. Но като че ли вече не изпитвала удоволствие от победата. Сега сърцето ѝ било сковано от тъга и страх. И само след седмица, прекарана в Центъра, без да вижда майка си, без дори да говори с нея, Радостина поискала да оттегли показанията си.

„Излъгах. Нищо от това не е вярно. Майка ми ни обича и никога не ни е удряла, дори когато сме много лоши.“  

През това време, което за Радостина и Марио минало за секунди, Стефани изживявала най-дългите и тежки мигове от своя живот. Децата ѝ ги нямало. Не знаела кога и дали пак ще ги види. Земята се трясала под краката ѝ, а в душата ѝ се разстлала черна, непрогледна, мъгла.

В рамките на два месеца със Стефани работили експерти от отдел „Закрила на детето“ (ОЗД). Разговаряли за случката, разпитвали я за взаимоотношенията ѝ с децата ѝ – разбират ли се, карат ли се и за какво най-често, как тя се отнася към тях, какво прави, когато я ядосат.

Стефани им разказала всичко. Нямала какво да крие – да, карали се, та кое семейство не се кара. Да, повишавали си тон от време навреме, но в кое семейство гласовете не ехтят измежду стените понякога. Но не – никога не е удряла децата си и никога нямало да го направи.

„Аз съм ги родила. Гледала съм ги сама цял живот. Те са моята опора и аз съм тяхната. Как ще им посегна?“

Независимо какво казвала Стефани, решаващо се оказало самопризнанието на Радостина.

След като от ОЗД установили, че няма риск за децата да бъдат с майка си, насочили Стефани да потърси подкрепа, за да повиши знанията си като родител. Тя потърсила в интернет кой може да ѝ помогне по-бързо да върне децата си у дома. Чела много и за много различни организации, но избрала една.

Три месеца нашият социален работник Фикрие Байдакова подкрепял Стефани със съвети за възпитанието на децата, за реакциите ѝ, когато се карат, неколкократно ѝ помагала и емоционално, за да не се отдаде на тъгата си, да не потъне в нея. Но най-ценното, което Фифи дала на безпомощната майка, било възможността да види децата си. Защото през тези месеци Стефани се „срещала“ единствено със стария албум със снимки на децата си.  

Фифи работила както само със Стефани, с децата, поотделно и заедно, така и в един момент – с всички заедно. Спомня си, че още при първата среща с Радостина, момичето я питало кога отново ще може да си отиде у дома. При мама. Успяла да стигне и до страховете на Марио, да ги разплете и да му помогне да се съвземе от шока. След работата с него, Марио дори започнал да ходи на училище с удоволствие, докато преди това мисълта за това го изпълвала с ужас. Момчето имало леко забавяне, трудно се научило да пише и до ден днешен писането не му се отдава с лекота.

В един момент Марио и Радостина започнали да виждат Фифи не като социален работник, а като „какичката, която ще ни помогне отново да бъдем заедно“.

След три месеца срещи и разговори с майката и децата, и задълбочена оценка на техните отношения, Фифи установила, че между тях има изградена силна емоционална връзка и че за децата е най-добре да живеят в сигурна семейна среда, там където ще се чувстват обичани и щастливи – при майка си. Това било решението и на отдела „Закрила на детето“.

В края на миналата седмица Радостина и Марио напуснаха Центъра за настаняване от семеен тип. Сбогуваха се с около десетина дечица, за които съдбата все още не е взела своето решение. Деца, които през тези няколко месеци, се бяха превърнали в техни приятели.

Прибраха у дома при мама, вярващи, че никъде не е по-хубаво от вкъщи.

Слънцето изгря и прокуди тъгата, съмненията, страховете.

За да могат повече семейства да останат заедно, Азиaтският фестивал „Магията на Изтока“ за втора поредна година подкрепя каузата на фондация „За Нашите Деца“. Още днес можете да станете част от щастливата развръзка на поне една семейна история. Включете се в благотворителната томбола и спечелете два двупосочни билета до Азия или някоя от другите, повече от 50, екзотични награди.

Main Menu