С поклонение пред паметника на Васил Левски на централната алея на Бунарджика и полагане на венци и цветя днес в Пловдив беше почетена 183-та годишнина от рождението на Апостола на Свободата. Слово произнесе Рада Банялиева, историк, директор на Музея на авиацията – Крумово. Водещ на честването бе актрисата от Драматичен театър Пловдив – Мария Генчева.

В церемонията по традиция участваха представителни формирования от Пловдивския гарнизон, военен духов оркестър, венценосци, членове на Общински комитет „Васил Левски“ и комитет „Родолюбие“.

На честването присъстваха бригаден генерал Димитър Петров – командир на авиобаза Граф Игнатиево, заместник-кметът по култура, археология и туризъм Пламен Панов, заместник областния управител инж.Димитър Керин, заместник-председателят на Общински съвет Пловдив Димчо Петров, заместник-кметове на райони, общински съветници, Общественият посредник към Община Пловдив Борислав Стаматов, членове на Общински комитет „Васил Левски“ и комитет „Родолюбие“, граждани и медии.

Вижте пълния текст на словото на Рада Банялиева:

Уважаеми дами и господа, господа офицери, сержанти и войници, скъпи съграждани,

Днес е 18 юли. На този ден, в далечната 1837 г. в Карлово се ражда Васил Иванов Кунчев, останал в българската история като Васил Левски. Днес сме се събрали тук, за да отбележим 183 години от рождението на един от най-великите и достойни българи, посветил се на Отечеството си, за да му служи „до смърт и работи по народна воля”. Едва ли мога да спомена събитие или текст, свързани с революционния му път, които Вие присъстващите тук да не знаете. Но като представител на институция, част от българската армия, бих искала да Ви припомня как в годините войнските ни части са отстоявали неговите завети и са бранили паметта му.

Левски е символ на епохата и най - вярната илюстрация на собствените си думи, че „времето е в нас и ние сме във времето“. Дошъл на този свят без небесната диря на витлеемската звезда, но с предначертанието на Апостол. Неговата енергия е катализатор на огромните усилия, които най - будната част на общество ни впряга за Освобождението, и то в този момент, който Т. Икономов обрисува така: „Народът не съзнаваше още потребността за свобода, сам не можеше ни да я добие, ни да я защити, а водачите за това му липсваха съвършено“.

Реалист сред мечтатели, мечтател сред живеещите за единия хляб, черноработник сред учени глави, скромен и честен, той ни остави словата, които и днес да ни ръководят в земните ни дела „ За отечеството работим, байо, кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и все [за]едно да вървим, ако ще бъдем хора”. Преживял серия от разочарования, през 1868 г. Левски заговаря със собствен глас, за да съобщи, че е намислил нещо, ако рече Бог „за което ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си”. И кой, ако не младите и „лудите” ще бъдат неговите най-верни и възторжени последователи.

В годините след Освобождението като част от българска армия, те ще бранят завещаните от него идеали с цената на своя живот. Името му няма да бъде забравено нито по време на учения нито по време на война. И затова през 1931 г. командирът на 2-ра пехотна Искърска дружина ще поиска промяна в графика на учението за да могат всички роти на дружината да присъстват на тържественото освещаването на паметника на Левски в Къкрина. През 1932 г. 21 - ва Средногорска дружина и нейният командир полк. Петър Димков ще спасят родната къща на Дякона от разрушаване и ще накарат Карловската общинска управа да отмени взетото решение. Нещо повече - под тяхно ръководство е сформиран Комитет за събиране на средства за нейното възстановяването. Дори на фронта в Унгария през 1945 г. командването на 12-та пехотна дивизия след описание на военните действия ще доложи: „Днес бе чествана по подходящ тържествен начин, доколкото обстоятелствата позволяваха, годишнината от обесването на Василъ Левски ”.

И тук пред паметника на Апостола, е добре да се замислим какви са в днешно време измеренията на паметта. И ако се запитаме дали в тази световна пандемия на срутени паметници е възможно да бъде премахнат паметник на Левски, ще ви отговоря абсолютно и убедено НЕ! Защото това ще е краят на армията и държавата ни, а младите хора тук няма да го позволят.

А както е казал големият български поет Иван Вазов: „Паметниците не са толкова за умрелите, които са си въздигнали паметник неръкотворен и безсмъртен с делата си, колкото за живите, за да развият и укрепват у тях онези доблестни чувства, които дават на един народ правото да живее“.

И нека когато палим свещи в храма в памет на нашите близки, да запалим една и за мъченически загиналия за вяра и Отечество Йеродякон Игнатий. Той няма нужда от това, но ние имаме.

Благодаря за вниманието!