Целта на политиката на официална Москва е да спре Сърбия по нейния европейски път, да продължи да дестабилизира Хърватия, да „путинизира“ Сръбската прогресивна партия, Хърватската демократична общност и тяхната опозиция, които подкопават Босна и Херцеговина (БиХ).

Русия продължава да разделя региона, за да продължи агресията си срещу Украйна и въздействието си върху Прибалтика… За мен какъвто и да е род партньорство с Русия и Китай означава неуважение към основните права на човека и приемане на насилствения тоталитаризъм. Партньорството с Русия и Китай просто унищожава сръбското общество.

Съдейки по войнствените изявления на Белград, а също и по заглавията на първите страници на подконтролните на властите вестници, миналата седмица Сърбия балансираше на ръба на войната в Косово. Белград твърди, че решението на косовското правителство за „варварско“ повишаване на митата за стоките от Сърбия и БиХ, а също и задържането на четирима сърби в Митровица по обвинение за убийството на Оливер Иванович рязко изостри отношенията с Прищина. Заедно с това премиерът Рамуш Харадинай заяви, че споменатите мерки са само реакция на „феноменалното лобиране“ на Русия и Сърбия, насочено срещу приемането на Косово в Интерпол. „Ако миналата седмица Сърбия действително балансираше на ръба на войната с Косово, то това, разбира се, нямаше да е нейна война“, твърди професорът от философския факултет на Белградския университет Никола Самарджич, с когото разговаря Тамара Никчевич от босненската медия Avangarda.

На въпрос тогава чия ще е войната, професорът отговаря: “Съвременният сръбски национализъм отдавна не е сръбски, а руски. Той е подчинен на интересите на външни сили, враждебно настроени към всички европейски демократични и либерални ценности. Сърбия се съгласи да бъде въвлечена в руските интереси и именно това предизвика хаос и остри реакции както у сърбите, така и от косовска страна.

Според проф. Самарджич след разпадането на СССР през 1991 г. и до идването на Владимир Путин на власт през 2000 г. сръбският национализъм беше проповядван от сталинисткото течение в Съюза на сръбските комунисти и Югославската народна армия. „Само това течение можеше да реализира партийните интереси. След краха на комунизма тези интереси свързваха Сърбия със съдбата на СССР. Сърбия още тогава стана периферен фрагмент на съветската империя, който се опитва да стане истински или въображаем член на Руската федерация“.

Avangarda задава въпроса: “След 2012 г. в управляващата политика на Сърбия се появиха условно две течения. Едното беше откровено проруско и негово олицетворение беше бившият сръбски президент Томислав Николич. Другото беше прозападно и беше представено от тогавашния премиер Александър Вучич. А къде е днес президентът Вучич?“.

„Не бих изключил от този контекст Воислав Кощуница и Борис Тадич, както и всичките им съратници. Те усърдно реализираха руските интереси в Сърбия и отвориха политиката, икономиката и културата за путиновата агентура, давайки ? възможност да разклати и без това нестабилната обстановка в съседните страни. Сърбия е страна, която провокира през 90-те години на миналия век война в Югославия и поддържаше геноцида. Поради което именно тя носи голяма част от отговорността за бъдещето на постюгославското пространство. Къде е Вучич днес ли? Мисля, че президентът на Сърбия беше погълнат от обкръжението, което той самият избра и което му беше прикрепено от специалните служби. Съюзници, кумове, семейството насочиха Вучич към сферата на корупционни и при това руски, а не сръбски, интереси. Вярно е, че по време на брюкселските преговори с Хашим Тачи Вучич сам се убеди в слабостта на външната политика на Евросъюза. В този смисъл Брюксел трябва да се замисли за разследване или най-малкото за политическа отговорност.“

Професорът уточнява, че става дума за разследване позицията и действията на Федрика Могерини в преговорите между Белград и Прищина. „Известно ви е защо в САЩ повдигнаха въпроса за обстоятелствата около идването на Доналд Тръмп на власт. Естествено, тук е симптоматична и ролята на Борис Джонсън за Брекзит.“

Тогава на професора бе зададен въпросът :“Искате да кажете, че вярвате на спекулациите, че Русия е помогнала на Могерини да оглави дипломацията на Евросъюза?“.

На което Самарджич отговаря:“ Това не зная, но Могерини като бивша комунистка, действително представляваше голям интерес за руската агентура. Днес европейската либерална демокрация е атакувана и от левицата, и от десницата. Възможно Могерини да не е била вербована от никого, но въпросите, свързани с нейното отговорно поведение, отсъствие на позиции , идеи, решителност, днес са много по-важни, отколкото съмненията в нейните способности. Шефката на европейската диплоация подкопа доверието към външната политика на ЕС, а провъалът на преговорите между Белград и Прищина не само се отразиха на регионалната стабилност и сигурност, но и повдигнаха въпроса за готовността на Евросъюза за по-сложни предизвикателства в бъдеще. Провалът на Могерини или Брюксел от легитимност, доверие, репутация. Тя унижаваше и двете страни, държеше ги отвън вратите и всичко това се съпровождаше ог неподходящи и глупави коментари на Мая Коциянчич. Поради това не е трудно да се разбере защо и сръбското, и косовското общество се чувстват днес така унижени, победени и изгубени.“

Проф. Самарджич изразява надежда, че руските планове за дестабилизиране на Черна гора и Македония са се провалили. „В БиХ се запази голям конфликтен потенциал и по-видими противоборстващи страни. Държавният статут на БиХ не е определен до край. БиХ само опростяват задачата на Русия. В тази връзка предизвиква безпокойство изявлението на Александър Вучич за това, че сръбските национални цели няма да бъдат постигнати докато всички сърби не заживеят в една държава.“

Според сръбския професор с това Вучич е изразил неудовлетвореността си не само от възможното решение на косовския проблем, но и на статута на сърбите в БиХ. Според Самарджич Вучич явно се дистанцира от европейската идея и процеса на интеграция в Евросъюза. А отказът на Сърбия от Евросъюза означава сближаване с интересите на Русия. „Проблемът на сръбското национално обединение или на обединението на която и да било друга балканска нация би бил решен, а значи и свален от дневен ред, в случай на европейска интеграция“, констатира Самарджич. „Ако Сърбия, БиХ, Черна гора, Македония и Косово едновременно бяха влезли в ЕС, всички отделни национални въпроси веднъж и завинаги щяха да останат в миналото. Именно поради това членството на балканските държави в НАТО се явява второстепенен проблем в сравнение с интеграцията в Евросъюза, която предполага отстраняване на конфликтния потенциал.“

Любопитен е и друг въпрос на Avangarda:” Какво даде президента Вучич да разбере Запада, когато след ескалацията на отношенията между Сърбия и Косово и извънредното заседание на правителството на страната, той покани на разговор само двама посланици – руския и китайския?“.

Отговорът на проф. Самарджич е: “За това има две обяснения. Или Вучич тайно гради партньорство със Запада, цели да демонстрира партньорство с Русия и Китай, за да успокои своите радикално настроени избиратели, или Вучич окончателно се е отказал от идеята за европейска интеграция и се готви да включи Сърбия в руските и китайските политически и икономически процеси. Както и преди има недостиг на факти, но мога да изразя собственото си политическо мнение. За мен всякакъв вид партньорство с Русия и Китай означава неуважение на основните права на човека и приемане на насилствения тоталитаризъм. Що се отнася конкретно до Сърбия, то това партньорство означава за нея връщане към опустошителния комунизъм и продължаване на процеса, в хода на който разпадането на Югославия води до разпадане на сръбското общество. Партньорството с Русия и Китай просто ще унищожи сръбското общество. Ясно е и по какъв начин ще стане това“.

Тамара Никчевич пита проф. Самарджич дали редица събития, като: интервю на Ратко Младич по телефона от затвора в Хага; отричане на извършването на геноцид в Сребреница, изразено от премиера Ана Бърнабич; внасянето в нарушение на закона на знамето на Република Сръбска в президиума (президентството) на Босна и Херцеговина от Милорад Додик означават, че Сърбия се връща в 90-те години на миналия век.

Проф. Самарджич припомня, че Нюрнбергският трибунал само за 11 месеца осъди всички нацисти, които можеха да бъдат смятани за виновни в нацистки престъпления и отговорни за Холокоста. Докато Хагският трибунал не осъдил бързо и ефективно обвиняемите и отново подложи жертвите на гонения и унижения, техните страдания бяха поставени под съмнение, както и политическите действия, довели до тях. „В продължение на много години телевизия В92 пристрастно коментираше събитията, скривайки същността им, контекста и фактите, като по този начин „изчистваше“ обвиняемите и омаловажаваше техните престъпления, в които те бяха обвинявани. Своята роля за това изигра и телевизия RTS, а също и други медии. Ако говорим за връщането на Сърбия в 90-те години, възможно е това да е по-маловажно, отколкото това, че Вучич се връща към радикалното минало, макар и да обещава обратното. Той се поддава на общата тенденция на путинизация на властта и опозицията, унищожавайки последните демократични и европейски сили в сръбското общество. Опозицията около Драган Джилас, Вук Йеремич и Борко Стефанович също отрича престъпното минало, като по този начин отрича и европейското бъдеще.“ Според проф. Самарджич властта и опозицията са бойци на един и същи фронт – те се стремят към социалната дезинтеграция, която последва след разпадането на Югославия. Тяхната цел е да подчинят Сърбия на интересите на Русия и Китай. Руските политически интереси се превръщат във фактор на социалната регресия. Китайските икономически интереси на свой ред играят и негативна политическа роля. На нас ще ни се наложи да избираме не между либерали и социалдемократи, а между Сталин и Мао Цзедун. /БГНЕС