Църквата ни почита днес св. благоверни цар Петър Български (927-969 г.). Той бил син на цар Симеон Велики и внук на покръстителя св. цар Борис-Михаил.

Някои български историци възприемат съобщението на византийския летописец Лъв Дякон, че като узнал за победата на Киевския велик княз Светослав над българската войска в 968 г., цар Петър получил апоплексичен удар, вследствие на който и починал на 30 януари следващата година. Но местни старобългарски паметници твърдят, че благоверният цар Петър, след като се отказал от царския престол, приел монашество и ревностно се подвизавал в някакъв манастир на столицата Преслав, където и мощите му лежали нетленни подир смъртта му.

Като човек боголюбив и благочестив, Петър бил в Средец (София) и оттук тръгнал по стръмната и недостъпна планина Рила да търси светия пустинножител Йоан. И само поради непристъпността на местожителството му не могъл да се срещне лично с него, а само от далеч видял запаления огън на преподобния, който пък забелязал неговата шатра, и си разменили писма. Известни са и неговите писмени връзки с прочутия на онова време византийски подвижник св. Павел Латърски.

Навярно той съставил известен брой прекрасни поучения с нравоучителен характер, чийто автор именува себе си “Петър монах, Петър цар, Петър някой си, Петър черноризец, Петър недостойний”. До наше време се запазили две служби, съставени в негова чест, навярно към края на Х век: едната е собственост на българския атонски Зографски манастир и съдържа непълен канон и светилния на утренната, а другата е собственост на Белградската народна библиотека и съдържа няколко стихири на вечернята и утренната.

За светите мощи и за гроба на благоверния свети цар Петър засега нищо не ни е известно.

От много древни времена той е наречен светец: в българската летопис от ХI век, в грамотата на цар Константин Асен от XIII век, в житието на Зографски преподобномъченици от същия век, в известния пролог на Станислав от XIV в., в Драгановия именник на българските царе и пр.