Кризата във Венецуела се изостря, което означава, че обсъждането и осъждането на вероятната американска военна интервенция преминава от дипломатическата към обществената информационна сфера.

По време на заседанието на Съвета за сигурност на ООН, постоянният представител на Русия в организацията на Василий Небензя заяви: „Сега е абсолютно ясно, че единствената цел на Вашингтон не е да реши проблемите на Венецуела, не да се грижи за народа, а да промени режима, включително заплашвайки да го направи чрез военна намеса”.

Като се има предвид добре познатият опит, който всички вашингтонски администрации не се колебаят да използват срещу държави, които не искат да влязат в сферата на американското влияние, сега основният въпрос не е дали администрацията на Доналд Тръмп иска да използва сила срещу Венецуела (иска), но защо това все още не е направено. Струва си да се подчертае, че в случая с Тръмп естествената склонност на американското ръководство към „хуманитарна бомбардировка” се утежнява от факта, че самият Тръмп е може би най-зависимият от медиите президент на САЩ.

В смисъл, че много от неговите действия, включително и тези със сериозни геополитически последици, се правят, за да се получи печеливш телевизионен кадър, който може да бъде представен на собствените му избиратели. Тъй като опитът с преговорите за ядреното разоръжаване на КНДР показват, че преговорите за мир и дипломацията не причиняват на американските медии (по-точно на техните собственици) поне някаква положителна реакция.

А много ограничените и „символични” ракетни атаки срещу Сирия накараха медиите пламенно да го хвалят по цял ден. Това е важен фактор, който може да накара Белия дом да придвижи сценария с употребата на сила.

Съществуват обаче и други фактори, които пречат на насилственото развитие на събитията и евентуално биха могли да доведат до факта, че САЩ ще бъдат принудени да се съгласят с някакъв мирен процес за решаване на кризата във Венецуела.

Основният фактор, който пречи на използването на сила, е удивителната (особено като се вземе предвид спецификата на Южна Америка) стабилност на венецуелските въоръжени сили и специални служби.

Службата за сигурност на администрацията на Мадуро с чест се справи с две сериозни изпитания: първо, никой от най-висшите ? лидери не се присъедини към проамериканската опозиция, след като Гуайдо бе признат от Съединените щати и много страни от ЕС за „истински президент” на Венецуела, а второто е хуманитарният конвой, който проамериканската опозиция и американските ? куратори се опитаха да вкарат на територията на Венецуела.

Освен това бе сгрешена преценката, че като видят такъв впечатляващ „подкуп”, военните и националната гвардия не само ще пуснат камионите в страната, но и ще се присъединят към опозиционните сили. Този план също не работи. Поради забележителната устойчивост на венецуелските служители по сигурността, администрацията на Тръмп трудно може да очаква, че намесата в републиката ще бъде лесна и успешна. А това от своя страна сериозно ограничава полезността на силовия сценарий за медийната подкрепа на Тръмп, защото телевизионната картина с множество ковчези на американски войници, които се разтоварват от транспортни самолети, очевидно не е необходима за повишаване на президентския рейтинг.

Необходимо е да се вземе предвид и друг фактор, който сериозно ограничава възможните сценарии на силата. Той се крие във факта, че американската дипломация всъщност се провали в южноамериканската посока в контекста на венецуелската криза.

Това се изразява в следния парадокс: много страни от Европейския съюз и Южна Америка са признали американското протеже на Гуайдо за „действащ президент”. Но в същото време няма никой, който да подкрепи американската военна интервенция, за да могат американските щикове да „го качат начело на властта”.

Ако обобщим информацията на Wall Street Journal и GZERO Media (медийния проект на политическата консултантска компания Eurasia Group), се оказва, че правителствата на Бразилия, Перу, Чили, Колумбия и дори Канада са категорично против възможната намеса, което означава, че няма да се изгради нова „коалиция на желаещите” (американски сателити) по иракския модел.

Разбира се, в случай на голямо желание, самите Щати ще се справят, но в този случай Вашингтон силно ще подкопае позициите на проамериканските режими в Южна Америка и ще създаде сериозни проблеми за бъдещето в региона, които вече имат изключително висока историческа чувствителност към проявленията на интервенционизма.

Ако разгледате ситуацията в средносрочен и дългосрочен план, друг аргумент срещу инвазията е човешкият фактор, а именно особеностите на венецуелското общество и на венецуелската опозиция.

Wall Street Journal, цитирайки собствените си информирани източници в администрацията на Тръмп, заяви, че основната причина, поради която Вашингтон иска признаване от Гуайдо, е обещанието за лесна победа на активистите на венецуелската опозиция.

Последните убедиха покровителите си, че в случай, че Гуайдо е признат за президент, властта във Венецуела ще бъде прехвърлена на проамериканското протеже буквално за 24 часа. Wall Street Journal обикновено има много добри политически източници и тази история ясно показва нивото на стратегическо планиране в екипа на Тръмп, а от друга страна, нивото на подготовка и планиране в лагера на венецуелската проамериканска опозиция.

Съдейки по откровената импровизация, която виждаме сега, изпълнявана от, например, вицепрезидента на САЩ Майкъл Пенс, който беше принуден да лети до Колумбия, за да координира антивенецуелската операция почти в ръчен режим, Вашингтон не е имал план Б.

Поради описаните по-горе интелектуални и организационни характеристики на проамериканската опозиция във Венецуела, в случай на активни действия, Вашингтон ще трябва да вземе предвид риска протестиращите в Каракас бързо да загубят властта си, което означава, че интервенцията най-вероятно ще трябва да се превърне в окупация. И това е скъпо, дълго и отново, лошо се отразява на президентския рейтинг, който ще падне след всяка успешна атака на „партизаните чависти”. Няма абсолютно никакви съмнения, че ще има такива партизани. Освен това основната награда във Венецуела е петролът, но петролните полета не се намират в правителствени сгради в Каракас, а в джунглата, което значително усложнява задачата за защитата на петролната инфраструктура и нулира печалбата от цялата венецуелска военна авантюра.

Американската военна намеса във Венецуела е възможна, ако Вашингтон затвори очи пред всички горепосочени проблеми. За съжаление, такъв сценарий не може да бъде напълно изключен. Ако обаче се приложи, то ще се създадат проблеми, а не възможности за Съединените щати. Някои американски медии, като Bloomberg Business Information Agency, дори пишат, че нахлуването във Венецуела ще бъде катастрофа.

Оказва се, че в момента най-сериозният риск за легитимните власти на Венецуела, както и за китайските и руските инвестиции в страната, в края на краищата, не са американските бомбардировачи, а „куфарчетата с пари” за венецуелски чиновници и военни, защото именно с подкупи американските дипломати и шпиони многократно постигаха това, което военните не можеха и да си мечтаят./поглед.инфо