Съкровища за близо 100 млн лева ще бъдат изложени за пет месеца в Археологически музей Пловдив, това съобщи пред PlovdivskiNovini.bg директорът на музея доц. Костадин Кисьов. Уникалната изложба “Преоткрития свят на Стара Европа” се подготвя от три години и сега ще бъде представена на пловдивчани и гостите на града специално за Европейската столица на културата. Тя ще включва над 400 експоната, които ще се разположат в няколко зали. Посетителите ще могат да видят находки от праисторическите могили Яса тепе 1 и 2, Небет тепе и други, които показват как се е зародил живота в Пловдив преди 8000 години.

Музеят ще представи и най-ценните си експонати от фонда свързани с траките и античността от Пловдив и региона - уникалният шлем-маска на знатен тракиец, бойният тракийски шлем от село Брестовица, накити и други.. Най-атрактивният акцент в изложбата ще бъда няколко съкровища от страната - Панагюрското, Вълчитрънското, от Хотница, Дъбенското и находки от Рупите. Експозицията ще бъде открита от средата на месец май и ще продължи май до края на септември. Охраната ще бъде засилена, както тази в музея, така ще има и патрули около него.

“Изложбата ще е с държавна гаранция, която поема и застраховката й. Главната цел е да покажем Пловдив като един от най-старите живи градове. Липсва такава изложба в града ни. Смятам, че тя ще предизвика голям интерес, за което няма да се коригират цените на билетите. Трябва повече хора да видят тези съкровища.”, разясни доц Кисьов.

Панагюрското златно съкровище

Панагюрското златно съкровище е тракийски, античен, златен комплект съдове, състоящ се от девет съда с общо тегло 6,164 кг.[1] Открито е на 8 декември 1949 г. на 2 км от гр. Панагюрище от Павел, Михаил и Петко Дейкови. Смята се, че комплектът е принадлежал на владетел(и) на племето одриси от края на IV и началото на III в. пр.н.е. и е било използвано за религиозни церемонии. В стила и украсата му се съчетават тракийски и елински влияния. Състои се от 9 златни предмета – една фиала и осем ритона. Подобни съдове от благороден метал са символи на социален статут и са използвани при ритуални действия на тракийските князе. Представянето на богове и герои, на глави с негроидни черти, свещени животни и митологични същества през античността има ритуална функция – те трябва да пречистят течността и да пазят участващите в ритуала.

Вълчитрънското съкровище

Вълчитрънското съкровище е намерено през 1924 година край с. Вълчитрън, област Плевен и е най-голямото тракийско златно съкровище, открито на територията на България. При копане на лозе случайно е открито най-голямото златно съкровище, познато на българската археология и състоящо се от 13 съда изработени от сплав в следния състав: злато – 88,15 %, с естествени примеси от сребро 9,7 %, мед 1,74 % и желязо – 0,4 %. Общото му тегло е 12,5 килограма чисто злато. Състои се от 13 предмета: седем имат формата на похлупаци с различни диаметри и удължени луковични дръжки в средата (наподобяващи ударните инструменти-цимбали). Един съд наподобява кантаросовиден кратер със силно издължени и извити настрана дръжки и е с тегло от 4,5 килограма чисто злато. Четири са дълбоки чаши с извити нагоре дръжки (като едната чаша е значително по-голяма). Има и трилистен съд, съставен от три бадемовидни тела, свързани помежду си с тръбички и обща тройно разклонена дръжка, така че да образува система от скачени съдове.

Съкровището се намира на две големи групи. В първата влиза голям златен кантарос (чаша с две дръжки) с тегло около 4 кг, а също така един голям и три малки киатоса (чаша с една вертикална дръжка). Декорацията на съдовете е сравнително бедна. Тя представлява релефни ръбове с диагонално насечено разположени по дължината дръжки. Първата група съдове е изследвана в детайли от археолозите Андрю Шерад и Тимоти Тейлър. Те посочват паралели от континентална Гърция, това са гроб №4 в Кръг А на Микена, където е открит подобен сребърен кантарос, а също и златен кантарос, случайно открит в Тива. Други подобни съдове са част от съкровищата от Ръдени, Румъния и Крижовлин, Украйна. Трите находки съдържат кантароси и чаши за пиене. Подобни капаци са част от колекцията на В. Божков, без информация къде са намерени. Съкровището е датирано към края на бронзовата епоха, т.е. към XVI-XII век пр.н.е. Предполага се, че съдовете са били използвани за религиозни ритуали, изпълнявани от тракийските царе-жреци.

Съкровището от Хотница

Съкровището от Хотница се състои от 44 златни предмета, датирани към каменно-медната епоха, открити при проучването на едноименната селищна могила през 1956 и 1957 г. През 1956 и 1957, тогавашният Окръжен народен музей Велико Търново провежда археологически разкопки на селищната могила до с. Хотница, под ръководството на археолога Никола Ангелов. В рамките на проучването са открити шест сгради, датирани към края на каменно-медната епоха. Селището е загинало при пожар, като в едно от жилищата са открити останки от 5 силно обгорели човешки скелета, единият от които има медна брадва до главата си. Особен интерес представлява сграда №4, която е с почти квадратна форма, по което се различава от всички останали в селището, които са правоъгълни, и се намира самия център на могилата. Входът ѝ е от юг, а постройката е разделена на две помещения, като северното е по-голямото от двете. В сградата отсъстват характерни за жилищата от тази епоха съоръжения като огнище, хромел (ръчна мелница от два камъка), както и битова керамика. По част от останките от външната страна на стените се откриват следи от оцветяване с червена боя. Всичко това навежда проучвателя на мисълта че, сградата не е била предназначена за обитаване и най-вероятно е имала култово предназначение. Непосредствено до северната стена на северното помещение на гореспоменатата сграда №4 на купчина са открити 44 златни предмета: 4 кръгли конвексни пластини с голямо отверствие в средата и малки дупки, предназначени за закачане, 39 златни халки и една спирала. Общотото тегло на съкровището е 312 г. Химическият състав на метала е 92% злато и 7,5% сребро. Чистотата на златото 21-22 е карата, което отговаря приблизително на състава на златоносните пясъци в България. Кръглите пластини с отвори, известни още като идоли, са с приблизително еднаква дебелина (0,5 мм), което вероятно означава, че са изработени от един златен лист. Те имат излъскана лицева повърхност и матирана вътрешна.

Златните халки формират три групи, спрямо дължината си, което говори за форма на стандартизация. Те са с дължини съответно: I – от 7,7 до 9,1 см (14 бр.); II – от 11,6 до 13,6 см (11 бр.); III – от 14 до 16 см (15 бр.), като дебелината им е между 1,5 и 2 мм. Част от халките са открити скачени една за друга по две и по четири.

Златната спирала е най-тежкият предмет от групата (44 г.). Тя е завита два и половина пъти, дебелината на тела е 3,5 мм.

Дъбенското съкровище

Дъбенското съкровище е открито през лятото на 2004 г. в землището на село Дъбене при разкопки под ръководството на археолога Мартин Христов. Нови елементи от него са открити през 2005-2007 г.

Разкопките край Дъбене започват, след като двама археолози от Националния исторически музей срещат местна жена, носеща изящно изработена златна огърлица, намерена от съпруга ѝ, докато орял нивите си с трактор. Първоначално съпрузите не подозирали произхода на украшението, но оказали съдействие на археолозите. Тъй като съкровището е открито в земеделска земя, археолозите трябвало да съобразят времето на разкопки със селскостопанските дейности.

Цялото съкровище се състои от 21000 златни елемента, като най-значим сред тях е откритият при разкопките през 2006 г. златно-платинен кинжал (двуостра кама), който завършва не с остър връх, а със заточена равна част. Съкровището е датирано към 2500-2000 година пр. Хр. Археолозите все още не са единни в мнението си за произхода му – тракийски или прото-тракийски. Предполага се обаче, че в Карловското поле, в което се намира и село Дъбене, в древността се е намирал вероятно производствен център. Този извод е направен, тъй като златните елементи не са открити в гробна могила, липсват останки от човешки кости и керамика, т.е. не са части от погребален дар.

Съкровището е открито в отлично състояние и без реставрация е изложено в НИМ на 9 август 2005.