Пълен текст на словото на Александър Секулов по повод 172-та годишнина от рождението на Стефан Стамболов:
До своята 30-та година Стефан Стамболов е участник в три неуспешни въстания. На 30 става председател на Народното събрание. На 32 става регент, на 33 - министър председател, а на 41 е насечен с ятаган в центъра на София.
За краткото време на живота си той е спрял опита за държавен преврат срещу княз Батенберг, пресякъл е опитите на Русия да управлява България като губерния, одобрил е Съединението на България срещу волята на всички Велики сили, извоювал е религиозни свободи за българското население под турска власт в Македония, участвал е дейно при избирането на нов княз на България. Казано накратко: изградил е българската държава в смутния край на 19 век сред агресивни и често пъти безогледни съседи
Редно е да кажем, че дивашкото убийство на Стамболов е организирано, извършено и прикрито от голяма част от българската политическа класа като акт на отмъщение за предишни репресии. Мнозина изследователи са на мнение, че трябва да се търси и външна геополитическа намеса или най-малко – благословия за извършването на покушението. Самият Стамболов през април 1894 година предава на кореспондента на германски вестник запечатано писмо, описващо точно начина, по който ще бъде убит. Цялото му лице е насечено, двете му ръце са почти напълно отсечени, а дясното му око е извадено.
Позволете да предположа, че последният урок за всеки, решил да строи България, е да приеме собствената си смърт като един от крайъгълните камъни в храма на нейния вечен живот.
Американският историк Мънро е нарекъл Стамболов „най-способният държавник, излъчен от балканските нации, за целия 19 век“. Великият историограф Симеон Радев го определя като един от „строителите на съвременна България“.
Стефан Стамболов извървява пътя, по който все още криволичи българският народ: от неуспял революционер до гениален държавен строител, чието верую се състои в една-единствена дума: независимост.
Негово е паметното изречение: “И за опашката на дявола ще се хвана, ако трябва, но ще изтегля България!“
Днес ние сме изправени пред неговия паметник за да погледнем самите себе си. Да си зададем няколко прости въпроса.
Първият е: дали и колко обичаме родината си?
Колко от собственото си спокойствие и благополучие сме готови да положим пред олтара на отечеството? Разбираме ли изобщо какво значи „олтар на отечеството“? И ако допуснем, че ние, поколението на средна възраст, знаем това, какво знаят следващите поколения? Дали изобщо знаят какво сложно понятие е България? Каква част от кръвта в нас е България? Дали разбират, че целия този български свят, в който живеем, не е подарен, не е скъпа играчка, която утре можем да сменим за нова?
Пак ще повторя паметното изречение на Стамболов:“ И за опашката на дявола ще се хвана, ако трябва, но ще изтегля България!“
Втория въпрос е:“ Как ще измъкнем България, когато не можем един друг да си подадем ръка?“
Всеки ден всички партии в България копаят ровове, в които после заравят собствените им трупове. Всеки ден публично, пред хиляди безизразни очи се посичат хора, биографии, репутации. Всеки ден оставаме без хора, които са морален компас. Да не се окаже, че единствената успешна българска революция е срещу таланта, труда и смирението? Понякога имам усещането, че всички ние, като онези наемни убийци на Стамболов, се разхождаме с ятагани, готови да посечем всеки, който не е съгласен с моментната ни истина.
Няма бъдеще страна, чието единствено лепило е омразата. Не може да изграждаш себе си, унищожавайки другия. Народите вървят напред, защото имат общи цели, а не партийни или лични врагове. И никоя национална сграда не е устойчива, ако в нейния темел е вградена сянката дори на една невинна жертва.
За трети и последен път ще припомня паметното изречение на Стамболов:“ И за опашката на дявола ще се хвана, ако трябва, но ще изтегля България!“
Третият и последен въпрос е: “ Можем ли като народ да обуздаем духа на отрицанието, който ни владее?“
Можем ли преди да разрушим нещо да спрем и да помислим дали не може да се поправи. Преди да бутнем един камък, да видим дали върху него не може да легне още един. Преди да хванем чука, да помислим какво искаме на направим, а не какво искаме да разрушим. И най-вече: да не слагаме знак за равенство между революция и разрушение.
Понятието революция не може да служи като удобно оправдание за партиен бяс. За насилие на малка част от обществото над цялото общество. Трябва да разберем, че бъдещето ни като народ е единствено във възстановяване на йерархията на знанието, йерархията на публично доказания професионализъм, йерархията на възпитанието, йерархията на морала. Единствено възстановяването на тези координатни системи би ни върнало на пътя на нормалните държави.
Стефан Стамболов е бил жив човек, пълен с противоречия, но с един идеал: България. Съсичайки го в центъра на София, убийците всъщност са секли тялото на родината.
Днес пред паметта на този забележителен българин трябва да осъзнаем, че единствената успешна революция ще е да променим, макар и с малко, самите себе си.
Александър Секулов
