С тържествено честване пред паметника на Руските освободители на Бунарджика Пловдив отбеляза 141-та годишнина от Освобождението от османско иго и Национален празник на България – 3-ти март. Официалното слово по повод  141-та годишнина от Освобождението на България бе произнесено от проф. д-р Запрян Козлуджов – ректор на Пловдивския  университет „Паисий Хилендарски“

Цялото слово:

Днес се навършват 141 години от паметния Трети март (по стар стил 19 февруари) 1878 г., когато в разположеното тогава на 12 км от Цариград градче Сан Стефано (днешният истанбулски квартал Йешилкьой) дипломатическите представители на Русия и Османската империя подписват двустранен мирен договор. Пълномощните подписи на граф Николай Игнатиев, Александър Нелидов, Савфет паша и Садулах бей документират края на Руско-турската война (1877-1878). Въпреки декларирания от руския канцлер княз Александър Горчаков прелиминарен (предварителен) характер на договора, този дипломатически документ символизира нашето Освобождение, защото чрез него българската държава възкръсва след петвековно небитие като автономно княжество, включващо в границите си почти цялото ни землище в Мизия, Тракия и Македония. Санстефанското държавно раждане на Нова България е възторжено приветствано от целокупния български народ. „Победоносните войски – пише по този повод Симеон Радев в „Строителите на съвременна България” - стояха пред стените на Цариград. Великата славянска империя бе излязла от изпитанията на войната тържествующа и страшна. В своето упование българите мислеха, че няма на света сила, която да посегне на резултатите, добити от руското оръжие. Самата мисъл за такава една възможност смущаваше тяхната съвест като грях.”

Санстефанският триумф създава у нашите предци илюзията, че българската нация ще избегне изпълнената с препятствия следосвобожденска участ на балканските ни православни съседи. Следвайки един и същ политически стереотип, сърби, гърци и българи отхвърлят османския ярем след неуспешни въстания, силен обществен и дипломатически отзвук в Европа от кървавото им потушаване и решаваща руска военна намеса на Балканите. Сърбия и Гърция имаха както късмета да ни изпреварят с политическото си обособяване, така и нещастието новите им държави да са стеснени от Одринския мирен договор (1829 г.) и решенията на Лондонската конференция (1830 г.) в граници, драстично разкъсващи техните етнически територии. За съжаление българското щастливо отклонение от предначертаните от Великите сили балкански съдби има кратък исторически живот. Санстефанският договор е официално погребан на последвалия Берлински конгрес. Чрез подписания от Великите сили на 13 юли (по стар стил 1 юли) 1878 г. Берлински договор българската нация е натикана в стандартната според „европейския концерт” балканска орис, осъдена на сизифовски националнообединителни усилия.

Кратката ретроспекция логично актуализира въпроса защо точно Трети март е българският национален празник? Този въпрос е свързан с множество други въпроси, третиращи ролята на Русия и западните Велики сили, а и нашия собствен принос за Освобождението на България. За отрицателите на Санстефанския символ в Освободителната война Руската империя се е изявила като коварен „освободител” и потенциален нов „поробител”. Тенденциозното гледище логично изтъква подписания от всички Велики сили и Османската империя Берлински договор като реално политическо начало на Третата българска държава. Това наистина е исторически факт, съобразен с действащото по онова време международно право. Някак обаче не върви Тринадесети юли да измести Трети март и да бъде обявен за наш национален празник, възхваляващ екзекуцията на Санстефанска България. Идеята за такова самоунижение е кощунствена.

Безкритичната едноизмерна апология на Трети март, пренебрегваща българските му измерения, се основава на тезата, че военната мощ на Русия е единственият реален фактор, акуширал политическото начало на Нова България. Това становище пренебрегва целокупната историческа истина, която повелява да се изтъкне и собствения ни освободителен принос чрез всеобхватния устрем на великото Българско възраждане. Защото проектираните в Сан Стефано наши държавни граници, въпреки някои неизбежни дипломатически компромиси, са съобразени с диоцеза на Българската екзархия, с обективните европейски демографски статистики, с българските политически програми, представени през декември 1876 г. на Цариградската посланическа конференция и с очертаното от този дипломатически форум на Великите сили българското национално пространство. Без кървавата българска голгота през април - май 1876 г. руският император Александър ІІ не би имал основание за Освободителната война. Съдбовното решение е необратимо след личния му разговор с българските пратеници Марко Балабанов и Драган Цанков за страшните кланета след Априлското въстание и сълзите на самодържеца кристализират в собственоръчно записаната в неговия дневник повеля: „Да се освободи България!”

Руско-турската освободителна война е съпроводена с истинска българска национална революция срещу османския гнет. Тя не се изразява само с подвизите на Българското опълчение в боевете при Стара Загора, на Шипка и при Шипка – Шейново. В Стара планина действат четите на Панайот Хитов, Ильо Марков, Цеко Петков и други легендарни наши войводи. В Родопите и Беломорието срещу османските редовни и нередовни войски се сражава четата на Петко Киряков (капитан Петко войвода). Настъплението на Дунавската руска армия е подпомогнато от нашите разузнавателни и медицински отряди, редът в освободените градове и села е осигурен от нашите въоръжени караули. Руско-българското сътрудничество е в основата на Временното руско управление (1877-1879), което изгражда в ускорен ритъм новите български държавни институции, подбира и обучава новия български политически елит.

Редно е специално да се отбележи, че от май до октомври 1878 г. нашият град е седалище на Съвета (Централното управление) на императорския комисар Александър Дондуков – Корсаков, тъй като е предвидено Пловдив да бъде столица на Санстефанска България.

Отново историческата истина изисква да се припомни, че изключителен принос за решението на император Александър ІІ да ангажира Русия с Освободителната война има мощната агитация на руските Славянски комитети. Това е повратен за бъдещето на българската нация прецедент, тъй като според налаганата от канцлера Горчаков външна политика по Източния въпрос евентуалната руска военна намеса в балканските катаклизми е оценявана като неоправдан риск поради опасността от антируска западна коалиция и повторение на Кримската катастрофа. Славянофилите, които са обществена еманация на значима част от руския политически, военен и интелектуален елит, провокират неотразимото убеждение, че Русия е призвана от самото Провидение за свещен поход за спасение на страдащите балкански славяни. В този контекст Освободителната война е осмислена от руската обществена съвест като Свещена война на „Третия Рим” в защита на християнската ортодоксия. Военната акция на Русия срещу Османската империя през 1877-1878 г. е характеризирана и като „народна война” поради масовия възторг, последвал императорския Манифест за нейното обявяване. Тези разсъждения могат да провокират интелектуална дискусия за политическата прагматика на т. нар. нов цивилизационен избор и културния идеализъм, заложен в темелите на нашата цивилизационна същност. Паметта за Санстефанското ни възкресение обаче генерира убеждението, че военната помощ на Русия за Освобождението на България е изпълнен исторически дълг на „Третия Рим” към неговите средновековни цивилизатори.

Трети март не е само повод за благородна признателност към скрепената чрез Санстефанския договор освободителна мисия на Русия. Този паметен ден е отбелязван подобаващо при различни политически реалности в България, въпреки превратностите в българо-руските дипломатически отношения – и при княз Александър Батенберг, и при цар Фердинанд, и при цар Борис ІІІ, и при социалистическия режим, и при културния хаос на днешното ни демократично битие. В нашето съвремие националният празник е призван да сплоти българската нация, защото е велик символ както на Освобождението, така и на нереализираното българско национално обединение. Защото на гръцката „Мегали идея” и сръбското „Начертание” предците ни не противопоставиха конкретна национална програма. За следосвобожденската българска политическа класа беше напълно достатъчен величественият силует на Санстефанска България дори тогава, когато балканската политическа конюнктура наложи на руската дипломация да се отрече от собственото си творение.

В пространството на Санстефанска България се оглежда нашата кръв, нашата земя и смисълът на нашата национална съдба. Затова историческата памет за Санстефанското възкресение, вградена в тържественото отбелязване на всеки Трети март, е безсмъртен български патриотичен символ.