От връх Илинденя символно над цяла Тракия ще прозвучи „Литургия 1913-а“

11 Сеп 2023 14:30


На 8 юли 2023 година точно в 10 часа камбаните на Шипченския манастир оповестиха 110 години от разорението на тракийските българи от Одринска и Беломорска Тракия. Над 60 души от казанлъшкия край запалиха свещички в памет на нещастните жертви, след което се отправиха към село Шейново. Там пред Паметника на свободата, преди 30 години потомци на бежанци и живи свидетели са донесли пръст от село Булгаркьой, дало най-много невинни жертви в една злощастна епоха. За нея проф. Любомир Милетич ще напише: „Трагедията на Батак бледнее пред тракийската орисия...“

 

Селото е основано от няколко български семейства от Доганхисар, Западна Тракия, в края на XVI век. През XVII век се заселва по-голяма група българи, през следващите столетия селото се разраства. „Булгаркьой, български оазис в една покрайнина от турци и гърци. Булгаркьой взе участие в борбите по черковния въпрос. Той е дал хора на българската интелигенция. От там е родом известният писател Дамян Калфов, тогава студент в Софийския университет и доброволец в нашата дружина“, пише Симеон Радев, виден български писател, дипломат, историк, революционер и публицист по време на Балканската война. „В Булгаркьой имаше трикласно училище, читалище. Приятно бях изненадан, че там се получавал и моят вестник“, казва авторът на „Строителите на съвременна България“.

 

На 7 юли 1913 г. в Булгаркьой е избито мъжкото население от 15 години до пределна възраст. Така най-голямото българско село с над 2 хиляди българи дава 1 130 свидни жертви. Преди да почне кървавата сеч, учителят Ламбо Мърдев, отворил през 1897 г. първото екзархийско училище в родното си село, се изправя пред турската армия и смело заявява, че тя нарушава международни споразумения и подлага на мъчения мирното население. „Мърдев бе човек едър и представителен, с умно отворено лице“, пише Никола Шумарев. „Произлизаше от един из най-богатите и първи родове в село. Свършил бе Одринската българска гимназия. Учителствувал бе няколко години в село и се отдаде всецяло в служене на комитетското дело. След няколкогодишно учителствуване Мърдев бе станал екзархийски училищен инспектор и до Балканската война обикаляше по ревизии българските училища в Кешанската и Малгарска кааза. И чрез инспекторството, той така ловко прикриваше действията си и връзките си с революционните комитети, че турците въпреки, че подозираха (даже и знаеха) за неговите връзки и нощни срещи с чети, не можеха да намерят улики в полза на своите подозрения. Но сега, след като им бе известно вече всичко, бе дошъл редът да си отмъстят. Учителят е съсечен на четири и трупът му в чували е разнасян из Кешанска околия за сплашване на населението“, пише в Свиленград потомъкът Иван Мърдев.
На Бойдиновия мост екнали залпове. „Като тънки снопове падали мъжете на земята, на тази земя, която ги е хранила, която векове е била тяхна и заради която не се решили да избягат, за да не я загубят“, казва в спомените си Никола Митрев Вардев, написани през 1984 г. в с. Костантиново, Бургаско. Трагична е съдбата на Иван Казаков, неговата сестра Ирина и техният близък Сотир Далов. Предупредени от добронамерен войник, те успяват да избягат в гората, но турците ги забелязват. Ирина скоро напълно загубва напълно сили. Иван и Сотир връзват поясите си за кръста й и я влачат. Влизат в царевична нива , но турците хващат момичето. Брат и изважда ножа си, но гръмват пушки и Иван Казаков – този булгаркьойски Балканджи Йово пада убит, давайки живота си за защита на род и чест българска, разказва Никола Вардев. По една случайност от тази кървава касапница остават живи само осем души, които успели да се хвърлят в близкия вир. От избеляла снимка днес ни гледат двама от тях.
Жените чуват пушките и бягат с децата си в планината. Майките с малки дечица са принудени да оставят бебетата си в набързо стъкмени люлки, тъй като са гладни и са ги издавали, и по този начин да спасят поне по-големите си деца. „Баба ми разказваше, че 70 дена основната им храна били корени от троскот“, спомня си Божана Богданова, внучка на тракийски бежанци в Сливен.
„Всички комшийки в паника, вайкат се, плачат, реват, и се събраха значи у нас три-четири комшийки с по две-три деца“, разказва очевидецът на клането в Булгаркьой - Ламбо Шумарев, когато бежанската съдба довежда в Тополовград. „По едно време запалиха къщата откъм обора. Ние бехме скрити във вътрешната къща, майките и децата. И се напълни с пушек стаята. И се решихме през комшиите, отзад имахме вратичка, дет’ им казват комшулук, от там излязохме вече през нощта, бягаме към края на селото. Имаше една смокиня, до една сграда, по цялото протежение ... Скрихме се в смокинята и турците не ни откриха. Навлязохме в гората и когато се обърнахме, цялото село беше в пламъци.“

 

Оцелелите българи са отведени в Кешан, а по-късно подкарани към малоазийския бряг. „Там престояхме 15 – 20 дни и започнаха ни разселват из околните турски села“, описва в спомените си Георги Ив. Качикозов, който по това време е бил 18 – 19 годишен. Децата гладували. Веднъж в морето видели изхвърлен стотици самуни хляб...Събирали мокрите парчета, изцеждали ги и ги крили с престилките на момичетата. Турски войници минали по брега на коне, уплашили малките и те от страх, изхвърлили оцедените парчета хляб... Това ми е разказвал баща ми, спомня си Костадинка Димитрова от Казанлък. А баща и цял живот, щом седнел на масата, виждал ония кръгли самуни хляб в Мраморно море.

 

Настанените в Лампсак бежанци успяват да изпратят писмо до руския консул в Чанаккале, свидетелства Никола Вардев. С енергичните застъпвания на руския и на другите консули турските власти са заставени да спрат разселването и да освободят пленниците. Всички единодушно поискват да отидат в България. Скоро след това пристига българският параход „Кирил” и на връх Димитровден слизат във Варна. По разказа на Георги Кичикозов след като параходът ги стоварва на пристанище Варна, бежанските неволи продължават с нова сила. Булгаркьойци били пръснати на различни места по градове и села на България. Основната група се разделя на две. Едната, състояща се предимно от скотовъдци и земеделци, се насочва и установява на брега на Мандренското езеро западно от Бургас. Около 100 семейства булгаркьойци основават на брега на голямото езеро село, което наричат Новоселци, днес Константиново.

 

Никога повече българите не стъпват обратно на родната си земя в с. Булгаркьой. След Ньойския договор окончателно разбират, че нямат път назад и се заселват в различни части на българска територия. Унищожаването на Булгаркьой - земя многострадална - остава завинаги в историята като първата печална и разтърсваща страница в разорението на тракийските българи.
Тази година вторият ден от фестивала „Мистериите на Хухла“, 23 септември, ще бъде изцяло посветен на 110-тата годишнина от Разорението на Одринска и Беломорска Тракия. Хухла е едно от опожарените села, останали в територията на днешна България. Общо те са само 11.

 

В община Ивайловград е създаден инициативен комитет начело с кмета Диана Овчарова за отбелязване трагичната годишнина. В Хухла ще се отслужи панихида на 42-та невинно загинали хухленци-мъченици. Ще се открие изложба „Тракийската епопея“, организирана от Научния институт към Съюза на тракийските дружества в България. Ще се проведе научна конференция във връзка с годишнината, организирана пак от Тракийския научен институт. А на връх „Свети Илия“ /Илинденя/, над селото, на митинг-концерт ще прозвучи символно над цяла Тракия „Литургия 1913-а“ на маестро Георги Андреев в изпълнение на световно известния женски хор „Мистерията на българските гласове“ и „Quarto“ квартет. На 23 септември внуци и правнуци на оцелелите от трагедията българи се събират в Хухла, за да изпратят своя протест до Президента и Народното събрание с искане „тракийската епопея“ да намери достойно място в образованието и в културния календар на страната.

Автор на текста Златка МИХАЙЛОВА